ПЪТЯТ Е ЦЕЛТА...: Трекинг до вр. Сентинел в Северен Дракенсберг, Южна Африка

09.10.2015-10.10

За 37 си рожден ден реших да подаря специален подарък. Така и така бях в командировка, далеч от близките ми хора, прецених че малко приключения в Северен Дракенсберг в Южна Африка ще е добра компенсация и награда за празника. Още около сряда се очерта, че почивните дни ще са наистина почивни и с малко местна помощ и добра организация успях да планирам 400 километровето пътуване до полите на Royal Natal National Park. В петрък следобед се отправих на път, който определено ще запомня с 15 км отсечка по черен път в тъмнината. Около 21:00 пристигнах в базата на АмфитеатърБакпакерс, къдете планирах да нощувам следващите две нощи и с които щях да опозная близките природни и културни забележителности. Полянката зад рецепцията направо ме подканваше да разпъна, взетата на заем от един колега палатка. Имах силна нужда да съм навън. Избрах си място под едно дърво и близо до лампа и се настаних.

Самия рожден ден отпразнувах с няколко бири и скоро си легнах в новата квартира.

Събудих се още около 5:30. Нямах търпение да се отправя на прехода до връх Сентинел (3.121 м), да разгледам ландшафта от върха на Амфитеатъра, както и да стъпя на ръба на втория най-висок водопад в света – водопода Тукела.

Всичко наоколо още спеше. Посрещнах изгрева ето така.

И чаках мъглата, обхванмала в прегръдката си Амфитеатъра да го пусне и разкрие.

Базата изгладаше още по-приятна на дневна светлина.

След закуска двама водачи ни натовариха в бусчета и след около 2ч. стигнахме изходната точка на прехода – паркинга за вр. Сентинел (2600 м) и маршрута на стоманената стълба.

Бях замаян от пейзажите, толкова различни от българските планини и не по-малко магнетични. Огромни скални стени се издигаха вертикално на стотици метри от основата си. Дълбоки дерете се врязваха между ръбове и хълмове.

Пътеката беше ясно очертана. Скоро настигнах водача отпред на групата и взех да го разпитвам за интересни маршрути.

Склоновете наоколо бяха странно украсени – единият склон със свежа и зелена трева, а другия в жълта прегоряла.

Оказа се, че растителността контролирано се гори през година, за да има винаги зелена трева за дивите животни.

Не можех да се спра да снимам и оглеждам. Всичко изглеждаше ново и интересно.

В страни от мен наблюдавах дълбоко прерязани от реки ждрела. Самият Дракенсбер дава начало на едни от големите реки на Южна Африка.

Поглед назад дава представа за траекторията на пътя ни. Общата положителна денивелацие на маршрут е около 600м, а дължината около 13 км. Тази статистика обаче, не е в състояние да опише чувството на щастие, което изпитвах да бъда тук.

Постепенно пътеката стана по камениста и започна да качва хълма на зиг заг.

Кратка почивка и снимка на фона на скалния великан зад мен.

Качването на платото на Амфитеатъра и до вр. Сентинел от страна на Южна Африка може да стане само по два начина – през един улей (по който се качихме) и по две метални стълби (по които слязахме). Скални отвеси, обградащи върха правеха невъзможно изкачването му от другаде. От страна на Лесото също имало начин да се качи човек – по-голяма трудност е да се стигне до там.

Малка стълбичка за преминаване на стръмно място.

Стигнахме до подножите на скалните стени и продължихме да се движим по тях. Приличаха на скален венец (като например от Вазовата пътека или Лакатник), но се различаваха в размера и дължината си.

След около 1.5 часа достигнахме един процеп, който представляваше пътя нагоре. Около 200-250 улей, изискващ ползването на всички крайници.

Края на улея ни изведе на равно плато намиращо се на около 3100 м. надморска височина. Гледките, на където и да се огледах, направо спираха дъха.

Стоях на сантиментри от пропасти над 1км. под краката ми.

Отсреща се забелязва една стърчаща скала, която се нарича Дяволския зъб и е един от символите на Амфитеатъра.

Самият той се нарича така, понеже погледнат от ниското скалите издигащи се над 1км отвесно образуват формата на полуелипса, наподобяваща на амфитеатър.

А отсрещната скала беше толкова висока и вертикална, че фотоапарата не можеше да я снима цялата. Планинските ръбове в ниското изглеждаха като хълмечрта от парка.

Нямах думи.

Изкачих и върховата кота на Сентинел, която ми отрки панорами в обратна посока

Взех си камък за спомен, който е пропит от мед. Казват, че Дракенсберг е една огромна мина за полезни изкопаеми. Дано само не започнат да я копаят.

След картко подсилване се отправихме по платото към водопада Тукела. Намираше се само на няколко стотин метра от нас. Макар и пресъхнал, силата на водата беше оставила ясната си следа по пътя, който беше извървяла, доката не се спусне в бездната на 953м по-надолу.

Самият ръб на водопада

... и гледките наоколо

При подходящи условия, мястото тук е перфектно за рахлаждаща баня в едно от тези естествено образувани джакузита.

В ниското ясно си личи коритото на река Тукела. При пълноводие водопада се вижда в цялата си прелест от неговата основа.

Странно място, което като че ли се използваше за къмпинг.

Ето и полудиви коне на народа Басуту (така се наричат хората, живеещи в Лесото)

Отсреща като едно семейство се бяха наредили един зад друг ридовете на Северен Дракенсберг

Следваше най-вълнуващата част. Слизане по двете известни метални стълби, които ни свалят на около 60-70 м по ниско. Височината на първата е около 15-20м, а на втората 30-35 м. Стълбите са фиксирани (на моменти) в скалите.
Ето какво задръстване стана, макар и преминаванети да е еднопосочно (има по две стълби за двете дължини)

Беше истинско преживяване с голяма доза адреналин, понеже липсваше всякакво осигуряване. Всяка една грешка щеше почти сигурно да има фатален край.

Групата я премина, макар и малцина от тях да са хора, често посещаващи планините. Страхът и инстинкта за самосъхранение правят чудеса. Още повече разбрах от водача, че на стълбата почти не стават произшествия. Много по-често се случва групи да бъдат хванити от рязка промяна на времето за дни напред.

Доволен, че съм оживял направих едно селфи. В това време граничната охрана се отправи на оглед към платото...